Наистина никой българин досега не е дръзнал открито да пораженства с песимистични теории за нашия народ. От никоя българска трибуна върху лицето на този народ не е хвърлена публично кал, която да е нужно да бъде мита с доводите на една оптимистична теория. Но това още не значи, че неразбирането печалните материали, който дава нашият личен и обществен живот, не кара отделни лица и групи да правят повече или по-малко прикрито песимистични обобщения.
И до ден днешен ние купуваме в магазините чешки бархети, италианска коприна, френски гьон, английски вълнени платове, гер-мански лакове, произвеждани в Габрово, Сливен, Русе или София. Трябваше със закон да наложим на производителите да слагат в написаните на чужд език марки знака „Б. П.” Песимизмът на купувачите досежно българското производство обаче принуждава производителите да турят този предателски и изобличаващ знак на такова място в марката, където същият най-мъчно може да се открие.
Думите „българин” и „българска работа” у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко, фанариотската теория за хондрокефаловщината на българина звучи като ласкателство в сравнение с оня миризлив букет от качества, които ние си приписваме с презрителния термин „българин”. Българска работа (конгрес, културно тържество, състезание, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои.
Пенчо Славейковото отношение към обществения живот и обществените борби е едно от най-осъдителните заключения на този вид песимизъм, намиращ място сред нашата дребнособственическа интелигенция, която не прави разлика между класова и национална безнадеждност, а пренася много неща от болния на здравия.
В името на това неверие в силите на народа ни на времето Ал. Батенберг със свойте пълномощия се опита да провeжда у нас политика на просветен абсолютизъм, макар ако станаше днес от гроба си, мъчно би могъл да намери своя дворец, скрит сред нова София, творение на презираната от него българска демокрация.
Теориите за автокрация, за елитно управление имат като задкулисна обосновка схващанията, че народът ни не е способен да се самоуправлява, че нравствените ни недъзи са неизцерими.
Като завършек на всички тези обиди стои теорията за произхода на българския народ, разпространявана в разговори от един син на нашето племе, който със свойте дарби и със своята европейска кариера е живо опровержение на собствения си песимизъм. Нашия народ е образуван по време на преселението на народите от смешението на отделните раси, като всичко, което било физически негодно да се придвижи по-нататък и което, като нравствено негодно било изгонено от племето си, останало тук, за да образува Зоналната ни субстанция. И кръвта, която изпълнила този злополучен етнически агрегат, е същата кръв, която тече днес в жилите ни и която трови личния ни и обществен живот.

2

Ала най-лошото тук не са погрешните обобщения, до които се стига: че в случая се касаело не до социални явления, а до прояви на българската кръв; че сме имали работа не с една историческа преходност, а с някаква вечна национална субстанция; че това били грехове не на една обществена епоха, а вечна участ на българския народ, която никаква обществена система не ще бъде в състояние да промени; че с пасивното салдо на днешния обществен баланс трябвало да се задължи не сметката на носителите на днешната епоха, а сметката на целия български народ, и то за всички времена.
Най-лошото е, че тези обобщения от областта на логиката минават в областта на практиката и нанасят съдбоносни поражения върху националната ни участ. Убиват се чувствата на национална гордост. Пепели се социалният патос. Гаси се напрежението на историческия ни устрем. Политическото безразличие се изтъква като висша мъдрост. Историческото мъжество на борците за новото, вместо да се прославя като върховен дълг, се карикатури като историческа наивност.
Славеиковското отношение към обществения живот гони от него най-доброто и най-годното, за да разчисти място за посредствеността и полуинтелигенцията. Може да се наброи отчайващ списък лица, които, жертва на една историческа безнадеждност (“това положение нито аз мога оправи, нито на мое време ще се оправи”) се изолирали и атомизували в своите кабинети, в личната си работа, оставяйки обществените дела да се развиват със страшни исторически производствени разноски.
За характеристика на такова обществено дезертьорство и политическо ренегатство достатъчно е да се посочи случаят с Яворова, който започна със социализма, опита след това да се вдъхнови от патоса на македонското движение, узна някои задкулисни работи, отчая се и оттам мина към атомистичния индивидуализъм, за да завърши съвършено логично с физическо самоубийство, след като си бе направил вече обществено харакири.
Ние трябва да си дадем сметка на какво израждане ще подхвърлим народните сили, ако ги сковем в един политически ред, вдъхновяван от идеите на автокрацията и на просветения абсолютизъм.

3

Една оптимистична теория за българския народ днес може да има обществено значение само доколкото е научна. Днес не може да се буди национално и социално въодушевление с наивни идеализации на българския народ, каквито правеха историята от 1762 година и писанията на Раковски. Днес ще бъде смешно да сочим българския народ като пръв народ в Европа, доказвайки това с обстоятелството, че санскритският език всъщност бил български, понеже „санскритски” значело „сам-скритски”, т. е. таен език, и понеже френската дума tete идела от българската тетю (татю). Ние не можем да правим това въпреки смешния тевтонски пример, защото в широка историческа проекция няма всъщност низши и висши раси, велики и малки народи; защото величието и изостаналостта на един народ зависят от точката, която е достигнал той в общественото си развитие; защото общественото развитие на всички народи се извършва в едри линии съгласно едни и същи закони и защото никой народ не е изключен от това развитие.
Най-сетне, за да бъде убедителна, тази оптимистична теория не трябва да се прави сляпа пред фактите, които дават материали за песимистични заключения. Напротив, заставайки с лице срещу тях,тя трябва в техния разбор да изкове своята несъмненост. Поради това, макар и с неособена охота, трябва да кажем:
Вярно е, че поради неопитност, а понякога и поради недобросъвестност местното ни производство в някои отношения отстъпва на европейското.
Вярно е, че докато широката маса у нас има правилно политическо отношение към частната собственост, в личната си практика спрямо чуждото ние имаме осъдителни навици. Глава XXII от наказателния закон съдържа най-често нарушаваните у нас състави.
Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване” е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери нанравствено линчуване обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.? Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането й на власт е създала този опасен прецедент?
Вярно е по-нататък, че понятията „честност”, „чест” „доблест” нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама”, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи. Един мой чичо, възпитан в патриархалните традиции на абсолютната честност, напразно се опитваше да стане член-съдружник в някои софийски фирми.
- Защо бе, джанъм, съмнявате ли се в моята честност? – питаше той с отчаяно недоумение.
- Та тъкмо в твоята честност е всичката беля – бе отговорът.
Трябва да признаем, че по този път у нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него. Нима българските канцеларски формалности между другото не са проява и на тази презумпция?
Честта, това обикновено е качество на глупците, които с негова помощ сигурно и безвъзвратно си провалят кариерата. Достатъчно е да се посочи в това отношение историята с генерал Михаил Савов. В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване, на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество.
Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.
Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?
Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване: – Е, пада ли нещо?
Малко ли литературни критици са хора, от които бащите им са искали да направят добри адвокати? Малко ли „писатели” живеят от залъка на жените си, които работят като учителки, чиновнички, продавачки в магазини или имат трикотажни работилници, и чието прозвище „писател”, поддържано с някой стих, с някой разказ или „роман”, обикновено със статии и преводи, служи за квитанция за получаваното „жалование”?
Едно време школската литературна амбиция минаваше следния жизнен път: писател, артист и най-сетне журналист с тенденции към политическа кариера. Днес жизненият път на много наши „писатели” върви така: студентство – с дигната яка и рошава коса. Работа в редакция. От приятелство и от немай-къде – някоя и друга кол» на за разказ, театрална критика, музикална рецензия. Превод на книга. Редовно посещаване литературния пазар „Цар Освободител” ответни запознавания, при които възниква въпросът за професията на господина. Понеже господинът не е нито адвокат, нито лекар, нито бозаджия, нито инженер, нито собственик на бюро за женитби или на склад с въглища, а е написал няколко статии, единствено правоподобният отговор е: писател. Днес „писател”, казано с иронично трепване на ъгъла на устата, утре – със снисходителна усмивка, други ден с прозявка, на четвъртия с безразличие, на петия по навик, и психозата е готова. Най-после, щом е писател и нищо друго, мястото му е Писателския съюз. За тази чест той е готов на всяка услуга. С получаване легитимация от Писателския съюз тази шеметна кариера добива логическия си завършек, макар че на читателите на вестници имената на някои новоприети членове звучат като имената на расове, невзели участие в абисинската воина. Следващата история е известна. Тя свършва със смъртта, с десетина некролога, с реч от председателя и с един възпоменателен лист, който дава възможност да се лансират десет нови имена, пишейки щедро похвали за колегата, очистил един стол в писателските кафенета…
Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?
Ала изброените дотука материали, колкото и да не са угледни, дават ли право на песимистични заключения?

4

Че посочената отрицателна нравственост не е проява на някаква българска кръв, а едно обикновено социално явление, показва нравственото величие на Възраждането – епохата, която представлява не както обикновено се мисли събуждането на една заспала нация, а процесът на нейното изграждане.
Тъкмо думите „българин”, „българска работа”, „българско производство” изразяваха тогава националния подем, националната гордост и чест. И можеше ли да бъде другояче?
Българският народ чрез своите търговци и еснафи беше завоювал стопански не само страната, която политически му бе отнета преди четири века, но бе излязъл вън от границите на грамадната турска империя. Копието и боздуганът се бяха преклонили пред иглата и аршина. Румънските селяни режеха дини с габровски ножчета, стружките моми белеха пирдопски платна, виенските буржоа носеха ботуши от тетевенски сахтян, цариградските ефендита закусваха с дряновски луканки, александрийските кадъни пиеха мляко от копривщенски биволици, в цялата почти турска империя се носеха дрехи, шити в Копривщица, Клисура, кроени от шаяци, тъкани в Троян и Рупча, гайтаносани с габровски, карловски или калоферски гайтани.
И този българин, пред когото лежаха пространствата на необятната турска империя, всички пътища на която водеха към неговата кесия, който беше стоял в сянката на пирамидите, който познаваше градовете от Цариград до Басра както собствения си двор, който плюеше с известно високомерие във водите на Златния рог, който познаваше водите на тихия бял Дунав от бреговете на Виена и бе съзерцавал Черно море от планините на Крим, нима този българин, който мислеше с паралелите и меридианите, можеше да не се чувства необходим, независим и горд със себе си?
Нима можеше да се говори тогава за токсикации и тържество на посредствеността и полуинтелигенцията?
България бе тогава страна на неограничените възможности. Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епоха на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност.
Никакъв писателски съюз не обяви Ботева, Вазова, Каравелова за писатели. Някаква брада не можеше да направи главата Талантите и усилията на Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов им осигуриха ръководно място в революционното движение.
И макар че у нас тогава се създаваше новото стопанство на пазара, където питат не имаш ли нужда, а имаш ли пари, и където цари голият интерес „парите в брой”, все пак този пазар беше пазар на дребни производители, които не експлоатираха и не бяха експлоатиранирани и които по-слабата историческа подвижност на идеологията държеше в атмосферата на стария патриархален морал на задруга и натуралното стопанство: морал на свобода, братство и равенство
Индивидуализмът на тези растящи собственици, ограден от патриархалното нравствено наследство, не се преля в хищничество и егоизъм, а, напротив, съединен с добродетелите на взаимопомощта и честността, се превърна в народно водачество.
Нима могат да се изброят проявите на тогавашната честност и да се добави, че българите били крадливо племе по кръв? Заемите се сключваха в мазетата, между четири очи. Наистина, страхът от обир беше причината на тази тайнственост, но такъв начин на обезпечение бе възможен само при убеждението, че заетите пари ще се върнат сигурно и без наличността на писмени документи или на свидетели.
Вижте старите ни наказания за кражба. По старото славянско право за кражба се режеше ръка. В турско време обаче крадеца окичваха с крадените вещи и го развеждаха с музика и тъпани из селището. На недобросъвестните длъжници слагаха дамга на долната част на китката, та кога протягат ръка за нови пари, дамгата да служи като предупредителен знак. Прекалеността на тези наказания показва, че на кражбата се е гледало не като на едно просто отнемане чужда вещ, а като на едно изключително явление, говорещо за пълно нравствено разтление, което трябва да се бичува също с изключителни средства. Какво би станало, ако днес се гласува закон по силата на който кражбата отново да се наказва с рязане на ръце? Та с дигане на крака ли ще бъдат гласувани по-следващите закони?
Нима е могло да се мисли за кражби във времето на задругата, когато всеки задругар е можел да каже като Александър I:
- Синко, в тази страна (царска Русия) само двама не крадат – аз и ти, – понеже всичко е наше.
За масови кражби не можеше да се мисли и през време на патриархалния морал на Възраждането. Защо ще краде едно лице, когато можеше да има нужното чрез една проста молба, и то по дълга на взаимопомощ. Още повече: думата безработица тогава не беше позната на българския език.
Днес мнозина общественици са привърженици на доктрината на постното дробче. Във време на Възраждането първите ни „министри” отбелязваха като Левски в своите финансови отчети дори похарчените две пари за игла и конец, с които си кърпили раздраните от драките ризи. Дядо Станю Врабевски след Освобождението върна на българската държава лирите на Тетевенския революционен комитет, останали у него преди заточението му в Диарбекир.
Около Копривщица има няколко кули, в които на времето пазачи пазели от обири. Освен това пазачите варели чай и кафе на минаващите пътници. Тази дребна търговия, която се нуждаела от запаси: две кила захар и едно кило кафе, била финансирана от общината. А знаете ли какви бурни демонстрации са правени за лошата отчетност на тези колосални общински предприятия?Та как не, когато всяка пара бе дестилат от ручеи еснафска пот и бе вързана с десет възела.
Англичаните днес се гордеят с параграфа на добросъвестността в техния бюджет. Всеки англичанин, който смята, че не е обложен или че е обложен по-малко, отколкото трябва, отива и сам си плаща данъка. Постъпилите чрез това самооблагане данъци минават параграфа на добросъвестността, който дава на държавата годишно милиони лири.
Но ако е въпрос за исторически сравнения, не се знае дали ние не сме ги преварили с това данъчно самооблагане. Кой поддържаше издателската дейност на нашите просветители? Какво бяха хилядите „спомоществуватели”, без чиито лири, бешлици и грошове преди Освобождението не можеше да се издаде нито една книга? Кой издържаше нашите училища, в които такси не плащаха? Кой подпомагаше даровитите бедни деца, учещи се в чужбина? Как се събираха десетките хиляди грошове, благодарение на които д-р Чомаков стоеше в Цариград като представител на борбата за черковно освобождение? Кой финансираше революционната организация, която представляваше тогава бъдещата българска държава? Нима тези средства се събираха с червени известия и бирнически екзекуции? Днес тези, които смятат държавата своя, лъжат безобразно същата държава в данъчните си декларации и правят всичко възможно, за да осуетят плащането на определения им данък. Тогава тези, които смятаха революционната организация своя, се надпреварваха кой повече да даде за нея, защото това беше въпрос на чест.
В чужбина в моменти на национални изпитания се провеждат акции за събиране на скъпоценности, с което се изтъква готовност у народа за жертви. Старите панагюрци и копривщенци могат да ви наброят десетки случаи, при които връщащите се от Цариград или от Анадола във великата пролет на 1876 г. еснафи годеници са отлагали своите ненавременни сватби, а златните нанизи и подаръци са подарявали на революционните каси.
Личната нравствена чистота на ръководителите на освободителното движение, непросмукана от морала на новото време, създаде техния героизъм, чист, непомрачен от никакви петна на лична корист, ненуждаещ се от никакъв ретуш и от никаква историческа идеализация.
Националният идеал на Възраждането – свобода – изпълваше с нравствен смисъл дори и търговската дейност на българите. А знае се, че търговията още от времето на Хезиода има за покровител Хермеса – бога на крадците. Успехите на нашите занаятчии и търговци бяха не само стопанска основа на Възраждането, но и аргументи на националния престиж и отговор на фанариотската теория за хондрокефаловщината на българина. Книгоиздателството на Христо Данов беше не само предприятие „купи за грош, продай за два” с основен интерес – цената на учебникарската кола. Това беше първото българско Министерство на просветата. Тук не може да се говори само за просто съчленение на търговски интереси с грижи за разпространение на българската книга, за никнене на нови училища, за назначаване и препоръчане на учители. Тук имаше и съзнанието, че с това се служи на един народен дълг.
Нравственото величие на Възраждането или неговият дух царяха и в първите десетилетия на новото българско царство, когато общественото ръководство беше още в ръцете на безсребърниците и комитите: Славейков, Каравелов, Стамболов, Захари Стоянов, Драган Цанков и др. Едва с идването на народниците на власт, след падането на Стамболова, политическият ни живот усвои прийомите на Хаджийенова, първия кеш капиталист от модерен стил.
Само чисти ръце можаха да напишат Търновската конституция Само чисти души можаха да създадат въодушевлението на първите ни военни победи след Освобождението. Нима могат да бъдат забравени образите на нашите суворовци: генерал Жостов, от когото трепереха и тези, които според закона отговарят само пред бога; генерал Христов-Каналията, който с гордост се показваше със старата си майка, пребрадена с черна етрополска забрадка, и за когото служенето на родината не беше средство за ядене на майонеза, а суров дълг; или генерал Тошев, който умря сетен сиромах?

5

Още по-лесно може да бъде бито схващането, че моралът на един народ е проява на някаква негова национална субстанция. Това схващане лежи в основата на нашумелите днес расови теории, които, използвайки известни временни исторически предимства на отделните народи, искат с това да докарат последните до шовинистично умопомрачение.
Сравнителното историческо изследване обаче разсейва агитационната мъгла на тези теории и показва, че всеки народ, който е излязъл из своето родово устройство и е преминал към обществените форми, основани на частната собственост, познава всички престъпления, свързани с личния интерес, с алчността на душата, с борбата на всички против всички, с вълчето отношение между хората. Временните исторически предимства на един народ над други се дължат на неравномерното развитие на отделните народи.
Наистина, мъчно бихме превели на немски думата „кебапче”, защото кебапчето е изключително ориенталска творба. Но няма никаква мъчнотия да се преведат имената на всички престъпления не само на немски, но на всеки жив език. Достатъчно е да се разгърне „Песента на нибелунгите”, за да се види, че и на немците не липсва нито един от пороците, с които те изобличават „низшите” раси.
А ако е въпрос за сравнение между днешните народи с цел да се търсят относителни предимства, то за нас работата става още по-лесна като вземем пред вид закона за неравномерното развитие на народите. За да можем да сравняваме две величини, последните трябва да са сравними, т. е. да имат като основа за сравнение общ еднакъв знаменател. В случая такъв е еднаквият момент от общественото развитие.
От историята е известно, че докато на Запад великото преселение на народите завърши в IX в., у нас то завърши едва в XIV в. завоюването ни от турците. Пет века измерват нашата историческа изостаналост. И ако привържениците на расовите теории искат да се сравнят с нас, ние, вземайки като корекция тези века трябва да поставим въпроса така: „Я ни кажете вие, господа с бели ръкавици, с монокли, с фини обноски и вълчи апетити, какво представлявахте преди пет века?”
Но не е нужно да се връщаме цели пет века назад. Достатъчно е да погледнем настоящето на всички западни народи, нито един които и досега не е могъл и не ще може при днешните условия освободи нито от неграмотността, нито от нищетата, нито от полицията, нито от затворите.
За миналото на тези народи ние можем да призовем като свидетели лица, срещу които е невъзможен никакъв отвод за заинтересованост: Шекспир, Суифт, Рабле, Молиер, Мопасан, Волтлер, Гьоте. Нима материалите за написването на „Крал Ричард III”,
„Хамлет”, „Гаргантюа и Пантагрюел”, „Тартюф” , „Бел ами”, „Раз-бойници”-са вземани от българската история и от българския бит?
Та просветеният абсолютизъм на Запад, изнесен с такъв блясък ат Фридриха Велики (който, струва ми се, е немски, а не български кайзер) не представляваше ли на времето песимистичното отношение на просветените монарси към собствените им народи? Нима Фридрих Велики не смяташе тевтонската раса за един обор говеда, ненуждаещи се от особена просвета и незаслужаващи особени права?
Какво да кажем за прочутия английски парламентаризъм и за английската честност? През времето на феодализма не цареше ли и в Англия жестокият дворцов закон: за да няма борба за престола, избивай всички възможни претенденти, все едно дали са братя, или братовчеди, независимо от полаганите клетви и подписаните споразумения?
Не преди пет века, а във времето, когато Паисий пишеше нашата история, половината от английския парламент прилагаше на практика доктрината на постното дробче, подблажавано от длъжностите, пенсиите, паричните подаръци, които негово превъзходителство президентът Валпол раздаваше на депутатите и благодарение на които той управлява цели 20 години?
Та великият философ Бейкън, който изгони метафизиката из науката, не гонеше ли същата из обществения живот по начин, наблюдаван у нас? И поради този му политически метод не беше ли осъден в качеството му на канцлер на съкровището (най-довереното лице в държавата) за подкуп на вечен затвор? Какво да кажем за корупцията през времето на крал Джордж III (1760-1820), която даваше познати картини: подкупи, кражби на държавни средства, чести доставки, комисионни от заеми?
Ами ако разгърнем похватите на Остиндийската компания? Нима колониалните народи можеха да направят тогава разлика между търговци и пирати?
Какво да кажем за Франция, която и до днес се разтърсва от афери от рода на аферите „Устрик” и „Ставицки”? Колко френски крале са минали без незаконородени деца? С какви цели френските архиеписопи подаряваха на кралските фаворитки колиета, струващи стотици хиляди франкове на онова време? Какво бяха Тайлеран и Фуше в кабинетите на Наполеона, ако не мошеници под мантии на министри? Не каза ли сам Мопасан в „Бел ами”: всеки несполучил в личните си работи френец добива нахалството да стане политик и се наема да оправя работите на Франция?
Но да се върнем към авторите на теорията, че тевтонската раса е цветът на човечеството.
Не стои ли и до ден днешен върху немските индустриални произведения знакът „Германско производство-, написан на I знакът „:Германско производство”, написанна английски: “Made in Germany”?
Бледнее ли баташкото клане пред издевателствата от 30-годишната война?
Преди Освобождението българските търговци наемаха арнауги (ясакчии) да ги пазят не от българи, а от черкези. Срещу български рицари-разбойници ли старата Ханза охраняваше вееш свой търговски керван с въоръжени отряди? Колко чиновници трябваше да избесят Фридриховцнте, за да убедят немската администрация в предимствата на честността?
Най-сетне, когато тевтонската раса имаше за дрехи само кожи, когато върху рижата германска коса за страх на човечеството се клатеха само волски рога, когато сините арийски очи гледаха из планинските хралупи за някоя меча кожа, осем века преди това елините имаха своя Омир, своя Есхил, своя Аристотел, своя Фидий. Имаха обаче и своята расова теория, според която на света имало само два разреда хора: елини и варвари. Тевтонската раса раг ехеПепсе принадлежеше към варварите. Днес всеки тевтонец може да прочете молитвата на Платона: Благодаря на боговете, че съм се родил свободен, а не роб, елин, а не варварин, мъж, а не жена. Какво ще кажат на това тевтонците, конто преподават Платона в своите университети?| Няма ли да влезе и той в index librorum prohibitorum?

6

Как стигнахме от Възраждането до наши дни?
След освобождението животът на България мина рязко на капиталистически релси, но ние влязохме в новата история с голямо закъснение. Светът и пазарите бяха вече поделени и поради това първоначалното натрупване на богатствата не можеше да става от колониален грабеж, а само за сметка на собствения ни залък. От тънката сланинка на българския народ се отделяха милиарди за обзавеждане на новата ни държава, за създаване на местна индустрия, за водене на войни.1 Всичко това трябваше да става в ускорен повядък защото ние догонвахме общия европейски напредък. В резултат на това бързо темпо, като негов данък, ние изпаднахме в една хроническа бедност , която е причина за цялата ни национал на обърканост и която се влоши особено много от стопанското задръстване след 1929 г.
Западните народи, подгонени рано от глада на суровия север и от нарастването на населението, се отдадоха на индустрия, за пазар на която завладяха света, като го ограбиха. Не само тогава, но и днес те представляват национални кооперации за колониален грабеж, поради което дори и сред техните работници идеята за освобождение на колониите не е много популярна.
Натрупаните по този начин богатства станаха стопанска основа на тяхното благополучие, разбира се, в съответна класова пропорция. При колониални печалби могат да се плащат по-високи надници на работниците, могат да се отделят крупни средства за научни изследвания и открития, от каквито се нуждае особено много развиващата се индустрия. От тези богатства могат да се отделят средства за изкуство, което разкрасява живота, и за създаване на съвършен кадър от специалисти: политици, журналисти, културни работници.
Държавата там се превърна в страж на натрупаните богатства и инструмент за нови натрупвания и престана самата тя чрез корупцията да е извор на богатства. Нейната машинария трябваше да бъде здрава. Поради това англичаните дълго пазеха някои висши държавни длъжности да бъдат почетни. Има ли нужда да крадат държавата и по този начин да я разстройват хора като Балдуин, като лорд Халифакс, които сами не знаят размера на своите богатства и които сами правят подаръци на тази държава която пази богатствата им? А когато няма корупция отгоре, такава е немислима и долу.
Тия, които са се занимавали с търговия, лесно могат да си обяснят как англичаните са минали от пиратството на Източноиндийската компания, от корупцията по време на бунта на Баунти” към днешната английска почтеност. Богатството бързо може да се трупа чрез търговия само посредством систематично ограбване във всичките му открити и прикрити форми. Но нарастне ли така придобитото богатство до размер да не може да бъде управлявано лично от собственика си , стане ли нужда то да бъде поверено на пълномощници и чужди ръце, тогава методите, употребени за добиване, се обръщат срещу самия собственик. Той е принуден волно-неволно да проповядва честност и да дава личен пример. Тук е стопанската основа на моралния страх у имащите да не мърсят ръцете си с кражба.

7

Благословената българска земя, в която се ражда всичко, дълго задоволяваше сама простите нужди на нашия народ. Поради това той твърде късно бе пришпорен от нарасналите нужди на новото време. Липсата на дълга вековна опитност, придружена с усмивките на щастливия случай, на който се дължат много открития, обяснява нашата индустриална изостаналост. Най-сетне на Запад учредяването на изследователски институти се държи не толкова на държавната помощ, колкото на частната инициатива и на частната благотворителност. Къде са у нас богатствата за това?
Чрез копиране ние се приближаваме в някои отношения до европейския напредък, за това копиране обаче ние плащаме скъпи връхнини. Когато се върнем от чужбина, ние все донасяме нещичко от наука и техника, без да можем да пренесем чуждите индустриални тайни, капитали и пазари. Едно нещо обаче ние положително донасяме: европейски вкусове към живота, европейски образци на харчене; лукс, моди, бижута, декоративен блясък и всевъзможни средства за показ. Висшите среди у нас безспорно могат да имат всичко това в нашенски мащаб. Трагедията почна, когато интелигенцията на средните слоеве у нас се зае да им подражава.
В това подражаване всъщност няма нищо лошо. Напротив, идеалът е: всеки според способностите, всекиму според нуждите. Въпросът обаче е за средствата, с които ще се реши стопанската гатанка: задоволяване европейски вкусове с българска кесия от днешен стил. Как може да се поддържа известен ранг не с действително благополучие, а чрез харчене… от една мършава българска чиновническа заплата? И тук става дума за тези, които избират не историческия път на всеобщо разрешение на въпроса, а пътя на личното преуспяване. При ограничените възможности, в които се намира нашето стопанство, набавянето на пари за широк живот у нашата интелигенция от дребнособственически произход може да стаи само с кариера на всяка цена, с всички средства. И тук се коренят корупцията, продажничеството, явленията на безгръбначие и: хищничеството на полуинтелигенцията.

Кариерата на всяка цена, с всички средства, която искат да правят интелигентните индивидуалисти, променя у нас такива положителни фактори като общодостъпното образование, партийния режим, липсата на съсловни прегради. Първата работа на мнозина, сдобили се с диплом, е да променят с един костюм класовата си принадлежност си, да прикрият с всички средства произхода си, да се отчуждят от козннявата торба на бащата, с която ги е отгледал, и да потърсят лека печалба на държавната трапеза, използвайки най-лесния път – партизанщината. И по този начин от лозунга „не щеме нии богатство, не щеме ний пари, искаме свобода, човешки правдини” се стига до „не щеме ние постни дробчета”. Това хищничество на нашата полуинтелигенция с индивидуалистически схващания добива болезнен вид поради образците на филмите и романите и особено поради разширения апетит на невидимия, невкусилия, неседналия на мека мебел.
И тъкмо тези прояви се използват от някои, за да водят борба не срещу основния въпрос – беднотията ни, – а срещу образованието, парламентаризма и липсата на съсловни прегради.
Пак поради ограничените ни стопански възможности вместо енергията на нашата интелигенция, разгърната в разтворените простори, да се превърне в съревнование, тя, затворена в тясната ни черупка, се превръща в самоизяждане, злорадство, завист и ненавист.
Защо нашият народ не зачита чуждото? По същата причина, поради която е и лош четец на книги – беднотията. Би ли могло населението от околиите Троянска, Тетевенска, Етрополска, Орханийска, Пещерска и др. такива да живее, ако си плащаше редовно и пълно акциза на ракията и таксите за материала от държавните гори? Проблемата при интелигенцията – кариера на всяка цена -тук се слага инак – хляб на всяка цена.
Защо нашата наука, художествена литература, журналистика са под знака на посредствеността? Посредствеността не е бездарност. Ако е въпросът за дарования, такива едва ли липсват на неизтощените сили на нашия народ. Самият факт, че въпреки всичко ние имаме такъв голям културен прогрес, показва, че това е дело повече на духа, отколкото на средствата. Талантът е съчетание на дарба и главно на подготовка. На нас обаче днес липсват материални средства, за да покрием производствените разноски на таланти от съвременен стил.
Та проф. Ог. Консулов не прави ли своите изследвания из мазето и по тавана на университета?
Тиражът на книжовните ни издания може ли да плати производствените разноски на едно истинско литературно творчество? Може ли да се живее само от литературен труд, особено като се знае, че тези, които могат да купуват книги, са обхванати от литературна тъпота, а четящ свят е главно беднотията? Чудно ли е при това положение, че повечето от нашите писатели живеят от преводи, детски писания, учебникарство и от всички други възможни занимания, само не от пряк литературен труд?
Колко от нашите журналисти имат възможност да правят задгранични обиколки, за да проучат професионалните си проблеми на самото място?

8

Изходът е един: България трябва да стане богата, благоденстваща и щастлива, но – за всички. Тогава целият български народ ще разгърне скритите си сили и ще си създаде в новата история място и участ, каквито заслужават неговият устрем, неговите амбиции, неговото трудолюбие и неговата прекрасна земя. Той ще стане тъй велик и уважаван, какъвто е бил и в миналото. Въпросът е: как да стане това?
За нас английският път е изключен. Няма да мине много, и той ще бъде изключен и за самата Англия, когато след освобождението на колониите британският лъв клекне сам върху мъгливия си остров. Остава само един-единствен път, по който скоро ще тръгнат всички народи: уреждане на вътрешните си обществени отношения. И понеже днешното стопанство, почиващо на световното разпре ление на труда, е мирово, то нашите въпроси ще трябва да се решават и в една международна съгласуваност. Въпросът, как конкретно може да стане това, е вън от рамките на настоящото ни изложение.

9

Едно само можем да кажем още тук. Поставените задачи не са лични, а обществени. Поради това всяко бягство от обществения живот е престъпление. Не пораженство, а предателство е кабинетното капсулиране и хвърлянето оттам стрели на песимизъм върху измъченото чело на нашия народ, чакащ своите водачи. Вярно е, че кабинетното спокойствие, кротката еснафска топлина на тихия домашен кът субективно са за предпочитане пред напрежението на борбата. Вярно е, от друга страна, че при господстващите в днешните обществени борби нрави не може да се остане с чисти нокти и че трябва да се цапа в блатото на традиционния политически морал. Но това са силите, откъдето трябва да се започне, иначе няма въобще да се започне никога нищо. Има само един изход: или оттук, или бягство от живота! И тъкмо готовността да се бърка в калта на живота със съзнанието, че тази кал по пътя на историческото превращение ще заблести с лъчите на слънце, се нарича историческо мъжество. Историята е градена не от хамлетовци, а от хора на волята и на историческото мъжество. Днес няма никакво съмнение генералщабното правило: когато трябва да се изтръгне победа, средствата нямат никакво значение. А историята отдавна вече е на бойна нога.
Най-сетне, когато искаме жертви от народа, трябва сами да сме готови да дадем такива.
И настоящите редове биха добили истински смисъл само ако могат да вдъхнат у читателя порива на историческото мъжество, за да се наредим всички в първите редици на българския исторически авангардизъм.

Прочетено в:

“Тоз който падне в бой за свобода, той не умира”

“Нито една революция в света не заслужава сълзата на едно дете” – Ф. М. Достоевски

Описание на бедствията в страната

1

IV. Наистина: азиатците станаха всички подобни на египтяните (1) [станаха] подобни на чужденци, изхвърлени на пътя. Наистина: косата на всички окапа. Не се различава синът на мъж от такъв, който няма баща. Наи­стина: [страдат] (2) поради шума. Не спира шумът през годините на шума. Няма край на шума. Наистина: големи и малки [казват]: „Аз искам да съм умрял.” Малките деца (3) казват: „О, да” не ми беше давал той [т. е. бащата] живот.” Наистина: децата на знатните се блъскат до смърт о сте­ните. Любимите деца са хвърлени на височините (4). Хнум скърби поради своето безсилие. Наистина: онези, които лежаха на мястото за балсамиране, са хвърлени на височините. Тайните на балсамировачите са разкрити. Наистина: (6) ця­лата Делта, тя [вече] не е защитена. Онова, което е скъпо за страната на Севера, се намира на пътищата [отворени] за удар. Какво (7) да правим, за да няма достъп навсякъде? Нека ка­жат: „Дръж се далеч от мястото на тайните!” [Защото] виж! То е в ръцете на непознаващите го, като че ли те го (8 ) позна­ват. Варварите¹ станаха изкусни в работите по Делтата. Наистина: заможни хора са поставени да работят при ръчните мелници. Онези, които бяха облечени (9) в тънко платно, биват пребивани с тояги. Онези², които не бяха виж­дали [светлината на] деня, излизат безпрепятствено. Онези, които лежаха на леглата на мъжете си, нека спят на шлепо­ве. .. Ако кажат те: „Тежко ми е на шлепа с миро” (11), то нека ги натоварят в съдове, пълни с… Нека изпитат носил­ките. Колкото до слугите, [та нали] те са болни! [А] това е добро лекарство за тях (12), [когато] заради тях страдат бла­городни жени подобно на робини. Онова, което пеят певиците в палатите (13) на богиня Мерт³, то е скръб, повест [за мъките] над воденичния камък. Наистина: всички робини започнаха да владеят устата си. Ако говорят (14) техните господарки, то се понася тежко от робините.

VI. Наистина: зърното загива по всички пътища. Хора­та са лишени от дрехи, мазила и масло. Всички (4) казват: „Нямаме нищо.” Хамбарът е разрушен. Неговият страж е по­вален на земята. Това е нещастие за сърцето ми. Аз съм потис­нат (5) съвсем. О, ако можех да направя [да се чуе] моят глас в тоя час, за да ме спаси той от нещастието, в което се нами­рам. Наистина: прекрасна е съдебната палата. Разграбени (6) са актовете, хранилищата на нейните тайни са лишени от съдържанието [си]. Наистина: магическите формули стана­ха общоизвестни. Заклинанията „щем”⁴ и заклинанията „сехен”⁵ (7) станаха опасни, защото се запомнят [сега от всички] хора. Наистина: разтворени са архивите. Разграбени са тех­ните данъчни декларации. Робите станаха притежатели (8 ) на роби.⁶ Наистина: [Чиновниците] са убити. Взети са доку­ментите им. О, колко ми е тежко поради бедствията на това време. Наистина: (9) писарите по отчитането на реколтата, списъците им са унищожени. Зърното на Египет стана общо достояние. Наистина: свитъците на законите (10) на съдеб­ната палата са изхвърлени, по тях ходят по кръстопътищата. Бедните хора чупят печатите им из (11) улиците. Наистина: бедните хора стигнаха до положението на Енеада, [защото] онова водене на делата от дома на Тридесетте⁷ загуби своята затвореност (12). Наистина: великата съдебна палата ста­на [място] за излизане и влизане в нея. Бедните хора излизат и влизат във великите дворци⁸. Наистина: децата на велмо­жите са изгонени на улицата. Знаещият човек ще твърди това, а глупецът ще отрича, [защото] на невежия ще се струва” пре­красно [всичко което става] пред него.

VII. (1) Г л е д а й т е: огънят се издигна високо; пламъкът му изхожда от враговете на страната. Г л е д а й т е: станаха .неща, които никога [като, че ли] не биха могли да станат. (2) Царят, е заловен от бедните хора. Г л е д а й т е: погребан като сокол, той лежи на [прости] носилки. Онова, което пира­мидата скриваше, то стои сега празно [т. е. гробницата на царя]. Г л е д а й т е: пристъпено бе към лишаване (3) на стра­ната от царска власт от страна на малцина, непризнаващи закона. Г л е д а й т е: хората пристъпиха към бунт срещу урея, [окото на] Ра, умиротворяващ (4) двете земи. Г л е д а й т е: скритото за страната, границите на която не се знаеха, стана известно на всички. Столицата, тя е разрушена в един час. Г л е д а й т е: Египет [сам] почна (5) да полива вода. Оня, който само поливаше вода на земята, той залови силния във време на бедствието⁹. Г л е д а й т е: змията [т. е. уреят] е взета от своето гнездо [т. е. от короната на царя]. Тайните (6) на царете на Долния и Горния Египет станаха известни на всички. Столицата е разтревожена от недостиг. Всички се стремят да разпалят гражданска война. Няма възможност да се (7) съпротивяваме. Страната, тя е вързана от шайки грабители. [Що се отнася] до силния човек, подлият му взема имуществото. Г л е д а й т е: червеят [гложди знатни] покойници (8); този, който не можеше да си направи саркофаг, той (сега) е притежа­тел на гробница. Г л е д а й т е: притежателите на гробници са изхвърлени на върховете на хълмовете. Онзи, който не можеше да си направи [дори] ковчег, стана „притежател” на заупокоен имот. (9) Г л е д а й т е: това стана [сега] с хората. Онзи, който не можеше да си построи [дори] колиба, той стана [сега] при­тежател на къща. Г л е д а й т е: придворните са изгонени от домовете на (10) царя. Г л е д а й т е: благородните жени се намират на шеду-шлеповете. Велможите пребивават в хамба­рите. Онзи, който не беше спал [дори] до стена, стана [сега] собственик на легло. Г л е д а й т е: притежателят на богатство (11) прекарва нощта [сега], страдайки от жажда. Онзи, който измолваше утайки [от питиета, сега] е собственик на кани, които излива на земята¹⁰. Г л е д а й т е: притежателите на раз­кошни одеяния са [сега] в дрипи. Онзи, който никога не е тъкал (12) за себе си, [сега] е притежател на тънко платно. Г л е д а й т е: онзи, който не беше строил никога [дори] лодка за себе си, стана сега притежател на кораби. А истинският им собственик ги гледа, но те вече нему принадлежат. (18 ) Г л е д а й т е: онзи, който нямаше сянка [от ветрила], стана [сега] собственик на сянка. [А бившите] собственици на сянка [се разхлаждат само] при полъхване на вятъра. Г л е д а й т е: онзи, който не познаваше [дори] лирата, стана [сега] притежател на арфа. (14) Онзи, който [дори] и за себе си не пееше, той възхвалява [сега] богинята Мерт. Г л е д а й т е: собствениците на медни долапчета не украсяват вече съдовете на нито един от тях.

VIII. Г л е д а й т е: онзи, който спеше без жена (1) поради бедност, той намира [сега] благородни жени. Онзи, който не го поглеждаше, [сега] стои, уважавайки го. Г л е д а й т е: онзи, който нямаше свое имущество, стана [сега] притежател на богатство. (2) Велможите го възхваляват. Г л е д а й т е: [Ръко] водените (3) станаха собственици на роби. Онзи, който [сам] беше разсилен, праща другиго. Г л е д а й т е: онзи, който ня­маше свои храни, [стана] собственик на хамбар. Снабден (4) е неговият хамбар със собствеността на друг. Г л е д а й т е: онзи, чиято коса падаше, защото нямаше свое масло, стана собственик на [цели] кани със собствено миро. (5) Г л е д а й т е: онази, която нямаше [дори] сандъче [с имущество], стана притежателка на [цял] товар. Онази, която оглеждаше лицето си във водата, [стана] притежателна на огледало. Г л е д а й т е: …Г л е д а й т е: добър е онзи човек, който яде (6) свой хляб. Храни се от своя имот с радост на сърцето. Не се извръщай от него, [защото] е полезно за човек да яде свой хляб. Бог запо­вядва това на оногова, (7) който го възхвалява. . . Г л е д а й т е: онзи, който не [поз] наваше своя бог, той му жертвува тамяна на друг бог. Онзи, който не познаваше. .. [Г л е д а й т е: ] (8 ) Благородните жени от голям род, собственици на скъ­поценности, дават децата си като наложници. Г л е д а й т е: човек [знатен си вземаше] (9) благородна жена за съпруга и нейният баща го защищаваше. [А сега] онзи, който няма та­къв тъст, го убива. Г л е д а й т е: децата на висшите чинов­ници¹¹ [сега] са в дри [пи, добитъкът] (10) от техните стада принадлежи на грабителите. Г л е д а й т е: месарите колят [се­га] добитъка на бедняците, защото добитъкът е в ръцете на грабителите¹². Г л е д а й т е: онзи, който нищо не беше колил за себе си, коли [сега] охранени волове. Онзи, който не позна­ваше дори гущер¹³, виж [да сега ястия] (12) всевъзможни. Г л е д а й т е: месарите колят гъски и те [гъските] биват жертвувани вместо волове на боговете. Г л е д а й т е: Робините (13) принасят жертва с веществото апех. Благородните жени… Г л е д а й т е: благородните жени бягат. Началниците (?)… (14) им са повалени от страх пред смъртта. Г л е д а й т е: на­чалниците на страната се спасяват с бягство, те не намират [дори] милостиня (?) поради оскъдицата. Притежателите на наг[ради бедствуват (?).] Г л е д а й т е: притежателите на лег­ла спят на земята. Онзи, който прокарваше нощта в калта, си прави кожено легло. Г л е д а й т е: благородните жени са глад­ни, месарите са сити (2) от това, което са заклали [за другите]. Г л е д а й т е: всички длъжности, те не са на местата си по­добно на изплашено стадо без пастирите си. Г л е д а й т е: до­битъкът се разбягва. Няма никой, който да го (3) събере. Всеки го завежда у дома си, като му слага свое клеймо. Г л е д а й т е: убиват човека до брат му. Онзи го оставя, за да се спа­си. Г л е д а й т е: (4) Онзи, който нямаше [дори] свой впряг [т. е. два вола], стана притежател на стадо. Онзи, който не можеше да си намери волове за оран, стана собственик на голямо количе­ство добитък. Г л е д а й т е: онзи, който нямаше свое зърно, стана притежател на хамбари. (5) Онзи, който вземаше зърно назаем, [сега] сам го ддва. Г л е д а й т е: онзи, който [дори] ня­маше временни роби, стана [сега] собственик на наследствени ро­би. Онзи, който беше „велможа”, [сега] сам изпълнява поръчения. Г л е д а й т е: на силните [т. е. на знатните] не се до-(6)клад [ва по] ложението на народа. [Всичко] се приближава до гибел. Г л е д а й т е: всички занаятчии не работят. Враговете на стра­ната откраднаха нейните занаяти. (7) Г л е д а й т е: онзи, кой­то е събрал жетвата, той не я получава. Онзи, който не оре­ше [за] себе си, [той получава жетвата. Жетвата] узрява, [но] за нея не съобщава [никой]. Писарят (8 ) седи в канцела­рията си, а ръцете му бездействуват в нея.

1 Варвари — робите, които по-рано вършели само черната работа, сега станали занаятчии.

2 Т. е. робите.

3 Богиня на пеенето.

4 Означава и „идвам”, и „отивам си”. Очевидно заклинанието „шем” трябвало да предизвиква възникването или изчезването на някакво явление.

5 Означава „обгръщам”. Заклинанието давало възможност на мага да „обгърне” злия дух, болестта и т. н.

6 В данъчните декларации били посочени и робите на домопритежате-лите. Затова при унищожаването на декларациите не можело да се докаже робското състояние на едно или друго лице.

7 Съдебна колегия, съставена от висши магистрати.

8 Там заседавал съдът. Те се споменават още и в титулатурата на Рех-мир, везир на XVIII династия.

9 Високите полета били поливани от роби, сега свободните египтяни трябвало сами да вършат тази работа.

10 Тези кани съдържали спиртни питиета.

11 Това били чиновници, влизащи в колегията „Кенбет”, която се поя­вила в Египет едва след Старото царство.

12 Авторът на поучението, изхождайки от своите класови позиции, не прави разлика между „бедняци” и „грабители”.

13 Навярно в долината на Нил, както и в други области на древния Изток, гущерите са служели за храна.

Данов Х., Христоматия по история на стария свят, издателство “Наука и Изкуство”, София, 1976

P.S. Скоро след описаните събития, Египет пада под чуждо управление в продължение на около 150 години.

Схемата на “Научния” комунизъм не е особено сложна и e построена върху няколко основни постулата, които да “приложат” откритието на Маркс:

1. Чрез национализиране собствеността на богатите (експроприиране на експроприаторите), обществената собственост върху средствата за производство ще ликвидира конкуренцията и ще я замени със социалистическо съревнование за построяване на комунизма. (Работниците ще бъдат възторгнати да работят за себе си, вместо за капиталиста). Девизът на капитализма (според Маркс) “Човек за човека е вълк” ще се преобрази в “Човек за човека е брат”
2. Горните хубавини ще се случат единствено чрез въоръжена революция и “Диктатура на пролетариата” (защото капиталист без бой не се предава, изключвайки “добрите” и “разбрани” капиталисти като Енгелс, например).
3. “Религията е опиум за народа” (вярата се пренасочва от Бог към Вожда и “Светлото бъдеще на комунизма”. В противен случай нравствените религиозни закони от сорта “Не си създавай идоли”, “не кради”, “не лъжи”, “не убивай”, “не пожелавай …” и прочие, влизат в директно противоречие с постулата за въоръжената революция и диктатурата на пролетариата.
4. Философска платформа – идеализмът на Хегел (законите на диалектиката) плюс материализмът на Фойербах. (Нищо, че е като миш-маш, хората, заети с революцията и предсрочното изпълнение на петилетки едва ли ще имат време да се замислят, още по-малко, да разкриват несъвместимостта на двете философии, в краен случай, за да не се допуснат неприятни изненади е предвидена еднопартийност и политическа полиция).

Естествено, всяка нова теория трябва не само да прогнозира, но и да обяснява известните факти. Еднопосочността на “открития” “естественоисторически процес” директно към “светлото бъдеще” предполага, че с връщане назад във времето, миналото става все по-тъмно, мрачно и жестоко (от какво ще ни освобождава комунизма, ако не беше така?) Така стигаме до определението “Египетски труд” (за безсмислен, ненужен огромен труд) или до обяснението, че древните египтяни имали една-единствена житейстка мисия – пирамидата на фараона. Вярно, Херодот първи дава подобна трактовка. Но Херодот пише стотици и дори хиляди години след построяването на пирамидите. На всичкото отгоре, той не е знаел езика и е разчитал на превода и разказите на жителите на западащия от столетия и неколкократно управляван от завоеватели Египет.

Достатъчен е един поглед върху някои древни документи, за да усетим, че оригиналността на “научния” комунизъм не е нещо повече от спекулация. Известните “Поучения на Ипувер” са ярък пример в това отношение. В тях е описан грандиозен социален преврат, извършен около 1750г пр. Хр. в Египет, който силно напомня прокламираната в научния комунизъм революция за “експроприиране на експроприаторите”.

Очаквайте “Поучения на Ипувер” тези дни на това място.

Пълен текст на “Върви народе възродени”

.

Обърни сърцето си към книгите

(Поучения на древните египтяни, текста е датиран около 1400 г. пр. Хр.)

Начало на поученията, направени от един човек на име Ахтой, син на Дуау, за сина му Пиопи по времето, когато пла­вал той на юг, към столицата, за да го запише в училището по писане за децата на знатните…

И той му каза: Аз ядох бой, бой ядох аз. Обърни сърцето си към книгите. Аз гледах към свободния от принудителна ра­бота; гледай, няма нищо по-възвишено от книгата…

Ти там ще намериш едно такова изречение, което гласи: „Ако писарят има някаква длъжност в столицата, то той не ще бедствува там…”

О, ако аз бих могъл да те накарам да обикнеш книгите по­вече от майка си, ако бих могъл да ти покажа тяхната пре­лест …

Тази длъжност е по-хубава от всички други длъжности… Нему отдават почит още когато е дете. Изпращат го да изпълни поръчения и той не се връща след това, за да надене работната престилка.

Аз не съм виждал скулптор да стане пратеник или пък казанджия да изпълнява същата длъжност, но аз съм виждал казанджията да работи при горещината на своята пещ. Пръ­стите на ръцете му бяха като крокодилска кожа, а самият той миришеше по-лошо от рибен хайвер.

Всеки занаятчия, който работи с длето, се изморява пове­че от земеделеца. Неговата нива е дървото, а негов инструмент – металът. През нощта, когато той е свободен, той рабо­ти повече, отколкото са в състояние да изработят неговите ръ­це. Той пали светлина и нощно време, за да работи.

Каменоделецът търси работа върху всеки твърд камък, а когато привърши работата, ръцете му са капнали и той е из­тощен. И тъй той седи до мръкване, а коленете и гърбът му са превити.

Бръснарят бръсне до мръкване… Той скита от улица на улица, за да намери някого, когото да обръсне. Той напряга ръцете си, за да напълни стомаха си подобно на пчелите, ко­ито поглъщат своя труд.

Ще ти разкажа още за строителя на стените. Той боледува постоянно, защото е изложен на ветровете. Строи той с цената на усилен труд, привързан към лотосите ( към капителите на колоните с форма на лотос – бел. на прев.), а дрехите му са съ­щински дрипи… Той се мие само веднъж…

Дрехите на земеделеца са „вечни”. Гласът му е висок ка­то на птицата „абу”… Той се изморява… и когато е спокоен, е тъй, както някой човек е спокоен, когато се намира в лапите на лъва. Той боледува постоянно… и едва завърнал се у дома си, трябва да излиза отново.

Тъкачът се намира у дома си, но и неговото положение е по-лошо от положвнието на жената. Нозете му се намират на корема и той не диша въздух. Ако през деня не изработи до­статъчно тъкан, той е вързан на едно място подобно на цвете­то лотос в блатото. И той дава хляб на вратаря, за да не зърне дневна светлина…

Когато куриерът потегли за чужбина, той завещава своето имущество на децата си от страх пред лъвовете и азиатците. И в случай че се завърне обратно в Египет, едва стигнал до градината и едва стигнал вечерта до къщата си, ето че трябва отново да тръгне на път…

Пръстите на бояджията миришат тъй лошо, както мирише развалената риба…, а ръката му не знае почивка.

Сандалджията е особено зле и той боледува непрекъснато. Той е тъй спокоен, както е спокоен онзи човек, който се намира сред вмирисана риба. Той постоянно е настръхнал.

Перачът простира прането на брега редом с крокодили­те … Това занятие е неспокойно за тебе… Твърде често му каз­ват: „Ако закъснееш с донасянето на прането, ще ти бъдат из­бити зъбите…”

Ще ти разкажа още и за риболовеца, тъй като той е най-зле от всички други длъжности. Погледни само! Нима той не работи на реката, като си сменя мястото с крокодилите…

Виж, не съществува длъжност, която да няма началник, освен длъжността на писаря, тъй като той самият си е на­чалник.

Ако някой е грамотен, в такъв случай му казват: „Блазе ти.” Не тъй обаче стои работата със занаятите, които ти посо­чих … На писаря обаче не казват: „Поработи за този човек…”

Гледай, аз върша всичко това, плавайки на юг към столи­цата. Гледай, аз правя това от любов към тебе. Денят, прека­ран от тебе в училището, е полезен, а работата в него е вечна, както са вечни планините…

Гледай, аз върша това, плавайки на юг към столицата. Гле­дай, няма писар, който да не се храни от вещите в дома на ца­ря. Ето този път аз соча на тебе и на децата на твоите деца.

Данов Х., Христоматия по история на стария свят, издателство “Наука и Изкуство”, София, 1976

. . .Това се случи преди две хиляди и петстотин години. На брега на топлия Тарентски залив имаше мал­ка тиха къща. Жителите на гръцкото градче Кротон смятаха тази уединена къща за странна и тайнствена. Може би те не се бяха замисляли защо им изглежда толкова необикновена, но все пак гледаха да не се спи­рат край нея.

Затова пък чужденците с облекчение оставяха тор­бите си пред вратата на тази къща. Това бяха преди всичко младежи, които идваха отдалеч – дрехите им бяха прашни, сандалите им – протрити, лицата им – изморени. Младежите се приближаваха до къщата сут­рин, когато водата в залива още спеше; и по пладне, когато многото рибарски лодки раздвижваха спокой­ната повърхност на залива; и вечер в прохладния здрач.

Понякога те изчезваха веднага през скърцащата врата, а понякога дълго пристъпваха от крак на крак, като не се решаваха да влязат и тревожно се оглеждаха. …

Но никой от жителите на градчето не помнеше да е имало случай някой от чужденците да се е обърнал към местните жители с въпроси. И никой не помнеше да е имало случай младежите да са разговаряли по­между си …

И това също беше странно и придаваше на къщата още по-голяма тайнственост.

В тази къща живееше Питагор. Учен, мъдрец и чу­дак. Тук той създаде училище, което се превърна във философско-политически таен съюз. Гърците смятаха за чест да учат математика при Питагор. Впрочем хо­рата се учат на математика от него и до днес. Името му знае всеки ученик.

По времето, когато Питагор преподаваше на учени­ците си, той искаше от тях да изпълнят едно тежко условие — приемаше в училището си само тези, които, преди да постъпят в него, са могли да мълчат в продължение на пет години!

И въпреки необикновеното и жестоко изпитание мнозина се стремяха да влязат в това училище.

Ето защо край къщата на мъдреца по всяко вре­ме на годината можеха да се срещнат млади чужденци. Ето защо никой от жителите на градчето не беше чувал гласовете им. …

Вие, разбира се, искате да знаете защо Питагор е бил толкова придирчив? С какво се обяснява нечува­ното му изискване? И сега не е лесно да се влезе в университета – изпити, събеседвания … Но никога – нито преди Питагор, нито след него – никога пред математиците не е било поставяно толкова строго ус­ловие.

Защо постъпваше така древногръцкият учител по математика?

Питагор вярваше: за да разбереш същността, мярката и връзката на явленията едно с друго, трябва да унищожиш суетността у себе си. Трябва да се събуди интуицията – вълшебно и необяснимо качество, което независимо от волята на човека му помага да проникне с мислен поглед в загадъчния механизъм, управляващ живота на Вселената.

Питагор беше убеден, че само в състояние на напрегната съсредоточеност човек може да се надява да разбере тайната на битието …

Сега ние знаем, че много математици са постигнали големи успехи, без да се изолират от хората …

И все пак, и все пак …

Били ли сте в студио на радиото? Там има специал­ни, звуконепроницаеми стени. Там не може да влезе нито един външен звук. Нито един шум отвън не бива да наруши чистотата на гласа на певеца или на ор­кестъра.

Питагор може би преувеличаваше крехкостта на ми­сълта, раждаща се в нашия мозък. Може би грешеше, като се опитваше така благоговейно да я запази от грохота на външния свят. Но това благоговение е пре­красно. Така сериозно, така грижливо не се е отнасял към човешкия разум никой освен Питагор.

Може би Питагор беше твърде жесток към младите си ученици; сега вече никой не става математик на такава висока цена. Може би в изключителната си пре­даност към науката той прекаляваше, като лишаваше младите хора в продължение на години от обикнове­ните радости на живота. Но това, което дадоха на чо­вечеството Питагор и неговите ученици, е. безсмъртно. Това, което те научиха за света, ни служи и до днес.

С подвига си питагорейците се прославиха завинаги.

И наистина, нима не е подвиг двубоят им с неве­жеството?

Без да разполагат със сигурни експериментални дан­ни, без да се опират на каквито и да е достоверни тео­рии – това бяха детските години на човечеството – те се опитваха само със силата на интуицията си да създадат това, което днес можем да наречем математически модел на Вселената.

Питагор боготвореше числата. Той учеше: числата управляват сзета. Всемогъществото на числата се проя­вява във факта, че всичко в света се подчинява на чис­ловите зависимости. В тези зависимости питагорейци­те търсеха й закономерностите на реалния свят, и пъ­тищата към мистичните тайни и откровения. На числа­та, учеха те, е свойствено всичко – съвършенство н не­съвършенство, крайност и безкрайност.

Според Питагор висшето съвършенство е в хармо­нията. В хармонията на числата и фигурите. Той пръв правеше физични опити, като се стремеше да открие законите на хармонията — така той научи, че тонове­те, издавани от струните, зависят от тяхната дължина. Най-благозвучните съотношения на тоновете – октава, квинта и кварта – съответствуват на отношенията 2/1, 3/2 и 4/3 между дължините на струните. Хармо­ничните интервали са свързани със зависимостите меж­ду числата! Това така порази Питагор и последова­телите му, че стана източник на мистичните им учения. А когато Питагор откри несъизмеримостта между диа­гонала на квадрата и неговата страна, той я сметна за начало на хаоса и заповяда на учениците си да пазят тайна.

Идеалистичният характер на философията на пита­горейците не засенчва огромния принос на школата на Питагор за развитието на математиката и използува­нето й за изследване на земните и небесните явления. Най-големият астроном на всички времена Коперник се позовава в трудовете си на питагорейците, а църква­та наричаше системата на Коперник „лъжливо питагорейско учение”.

Режимът на тайния съюз е причина за това, че до нас не е стигнал в оригинал нито един от трудовете на Питагор. Всички сведения за неговото учение са получени от по-късни източници и понякога са противоречи­ви. Но известно е, че вярата в силата на природната хармония е довеждала питагорейците много близо до истината. Така, избрали принципа на хармонията за основен критерий при създаването на картината на света, те са стигнали до мисълта, че Земята трябва да бъ­де кълбовидна. Изхождайки от увереността, че всичко в природата е съвършено, те са придали мислено и на Земята най-съвършената геометрична форма. Забеле­жете: това е било по времето, когато всички са смята­ли Земята за плоска, което е изглеждало непоколеби­мо опиращо се на личния опит на всеки.

Днес е трудно да се отделят истинските възгледи на питагорейците от всичко допълнително, в много отно­шения мистично, с което времето е обвило учението им. Историците свидетелствуват, че питагорейците са има­ли голям авторитет сред съвременниците си. Те са ус­пели да вземат властта в Кротон и в редица други гра­дове, даже да влияят върху политиката и обществени­те отношения в Гърция. Появили се техни врагове и завистници. Училището на Питагор много пъти било подлагано на нападения и при едно от тях Питагор за­гинал.

Впрочем съществува и друга версия: той избягал от града и се укрил в храма на музите. Там ученият искал да изчака да отминат лошите времена, но когато на­учил, че приятелите и учениците му са избити, се об­рекъл на мъчителна гладна смърт. Грижата за учили­щето поела жената на Питагор, видна математичка от онова време.

Дали сменящите се векове са си предавали един на друг истината, е трудно да се каже. Днес възгледите на Питагор изглеждат наивни, учените отдавна са раз­брали безнадеждността на опитите да се сведе многооб­разието на Вселената до игра на числата. А и никой след Питагор не е искал от учениците си такава жерт­ва като многогодишното мълчание. Но с вярата си в силата на разума той запали изследователски плам у десетки млади хора, посветили живота си на опознаването на света. Откъсвайки се за няколко години от съ­блазните на живота, те се учеха да изработват у себе си състояние на съсредоточеност. Проникваха се от уважение към дейността на ума. Свикваха да го ценят като много точен инструмент, който можем да се научим да управляваме…

За Питагор са написани много книги. Същността на теоремите му е изложена в училищните учебници. И нито един академик не е станал академик, без да опознае Питагоровата теорема в действие …

2. ЩЕ УСВОЯВАШ УРОЦИ
Записан си в целодневното неофициално училище, наречено “Живот”.
Всеки ден ще имаш възможност да усвояваш уроци.
Някои от тези уроци може и да не ти харесат;
други може и да намразиш;
трети може да ти се сторят неуместни и глупави.
Тези уроци са част от твоята лична учебна програма. душата.” Йон Кабат-Зен.

3. НЯМА ГРЕШКИ, ИМА САМО УРОЦИ
Израстването е процес на непрекъснато експериментиране,
серия от проби, грешки и временни победи.
Неуспелите експерименти също са част от пътя към успеха.

4. УРОКЪТ СЕ ПОВТАРЯ, ДОКАТО БЪДЕ НАУЧЕН

5. УСВОЯВАНЕТО НА УРОЦИ НЯМА КРАЙ
“В училището на живота няма почивни дни.”
Жоржи Амаду

6. “ТАМ” НЕ Е ПО-ДОБРЕ ОТ “ТУК”
Когато твоето “там”, за което мечтаеш
или към което се стремиш, стане “тук”,
ти просто ще откриеш друго “там”,
което пак ще изглежда по-добро от твоето “тук”.

7. ДРУГИТЕ СА САМО ОГЛЕДАЛА, КОИТО НИ ОТРАЗЯВАТ
Не можем да обичаме или мразим нещо у някого,
освен ако в него не виждаме отразено онова,
което обичаме или мразим у себе си.

8. САМО ОТ ТЕБ ЗАВИСИ КАК ЩЕ ИЗЖИВЕЕШ ЖИВОТА СИ
Разполагаш с всички инструменти и ресурси,
които са ти необходими.
Как ще ги използваш, зависи единствено от теб.
Винаги, по всяко време изборът е единствено твой.

9. ОТГОВОРИТЕ, ОТ КОИТО ИМАШ НУЖДА, СА У ТЕБ САМИЯ
10. С РАЖДАНЕТО ЩЕ ЗАБРАВИШ ВСИЧКО ТОВА

Ако искаш отново да си спомниш,
трябва да разплетеш двойната спирала
на вътрешното знание.

пълния текст

Благодаря на приятелката, която ме запозна с материала.